Събирачът на сърца

Книга, започната на скоро. Надявам се да ви хареса.

І глава - Има ли нещо след смърта?

(От името на Николас)

(Посвещавам я на
всички, които с удоволствие ще четат моята първа книга, написана с много труд
специално за тях )

- Бред, какво е
това? – попитах изненадан съквартиранта си, след като метна някакъв бял плик върху книгата, която четях.
- Отвори го и ще разбереш. – отвърна ми, като едва-едва се сдържаше да не се разсмее на глас.
Минаха няколко секунди, през които го гледах с изненада и недоверие. Не долавяйки никаква реакция от мое име, той се обърна и от изражението ми избухна в смях.
- Човече, ако е пак някой твой номер, кълна се...
- Пич, просто...просто отвори плика и ще разбереш. – едва рече приятелят ми и нова вълна смях заля целия апартамент.
- Добре, добре, – отвърнах, като извъртях очи - но ако е пак шега... ще те сритам яко отзад... – след което взех въпросния предмет. Огледах го от всички страни за всеки случай, но ми се стори напълно бозобиден. Не личеше да има някакви буболечки или конфети като предния път, затова го отворих. Единственото, което намерих вътре, бяха няколко цветни хартийки.
- Това е...самолетен билет за Дъблин. Но защо?
- Защото си приет на работа в “Computer International”, брат. – каза съквартиранта ми и ми подаде писмо, потвърждаващо думите му.
- Ама и ти си един. Първи трябваше аз да го видя.
- Да, трябваше, ама иначе как щях да разбера и да ти купя билет. – отвърна самодоволно, вирвайки нос към тавана.
- Тенкс, Бред. – отвърнах му и му дадох пет.
- Впрочем, уредил съм ти готино апартаменче на „Маейпъл Стрийт” №13. Обзаведено и със страшно нисък наем... Е, сега вече трябва да ми благодариш, брато. – отвърна, след което сграбчи главата ми и започна да я търка с кокалчетата на дясната си ръка. Докато успея да се измъкна от стоманената му хватка, минаха една-две минути.
- Пич, без теб щях да съм загубен.
- Ник, ти си ми най-близкият човек, откакто загубих родителите си. – отвърна и ме потупа по рамото. После пусна телевизора, донесе чипс, пуканки и бира, провиквайки се.
- А сега е време да отпразнуваме твоята нова работа. – след което остави нещата на малката масичка, която така и такка бе птретрупана и скоро щеше да се строши от толкова прах и боклук, и се тръшна на продънения диван. Аз седнах и започнах радостен да се наливам с бира и да се тъпча с чипс, гледайки мача. Накрая, от толкова алкохол заспах, радостен от неочаквания обрат на съдбата...
...Шест дни бързо изтекоха като изгрева на слънцето. Всичките ми познати и роднини ме поздравиха щедро, като ме отрупаха с подаръца. Е, всичките ги дадох на Бред, тъй като не се нуждаех толкова от тях, колкото той, макар че не си го признава. В петък вечерта багажа ми бе готов и чакаше в коридора отпътуването. Аз за последно оглеждах празната си стая, не толкова от страх да не съм забравил нещо, колкото от внезапно налегналата ме носталгия.
- Ник, стига си се мотал. Таксито всеки момент ще дойде и няма да те чака вечно. – провикна се от хола съквартиранта ми, след което стана и се дотътри до мене. – Хей, спокойно. Тази стая винаги ще си е твоя. Все пак ще ми идваш на гости и ще трябва да те настанявам някъде. На новото място само спалнята ти е колкото половината от тази дупка. Изведнъж прозвуча клаксон.
- Хайде, Пепеляшке, вече трябва да тръгваш. – след което мина зад мене и започна да ме бута към вратата.
- Хей, и сам мога. – отвърнах му леко раздразнено.
- Както и да е. – измърмори, взе куфарите и ми ги тикна в ръцете.
- Щом пристигнеш, ми звъни. Хайде, чао. – каза ми и затвори врата под носа ми.
„Сигурно сега звъни на останалите да идва и да купунясват, за дето се отърват от мене.” – помислих си докато слизах по стълбите. За щастие колата бе точно пред входа, а шофорят бе толкова дабър да ми помогне, така че след пет минути вече летяхме по улиците. Пуснах си от телефона музика, за да убивам скуката. Подпрян на вратата, аз наблюдавах бягащите около мен светлини. Внезапно всичко избухна в пламъци. Като змии започнаха да лазят по мене и ми шепнеха „Краят за тебе наближава. Внимавай.”
- ААА. – изкрещях и се събудих.
- Добре ли сте? – попита изненадан таксиджията.
- Дааа... всичко е наред. – отвърнах стреснат и леко изплашен.
„Това е просто кошмар... но бе толкова реален...” – помислих си с все още разбумтяло се сърце, което щеше още малко да изскочи от гръдния ми кош. Нямах време да размишлявам, защото оставаха десет минути до полета, а аз току-що пристигнах на летището. Платих на човека и след като сграбчих багажа, за засилих към терминала.
- Последно повикване за полет 696С, последно повикване...
- О, не. – сякаш отвърнах на жената, която предупреди. Засилих се още повече към изхода и след секунди вече го виждах. Виждах също как една от стюардесите приемаше последните пътници. Тя явно забеляза разтревожената ми особа, защото след като премина и последният, зачака с ръка на открехнатата врата.
- Добре дошъл... а дошли на полет 696С. – отвърна тя леко изчервена. Аз и дадох бордната карта и вече поуспокоен продължих напред. След като си намерих мястото си оставих багажа и се отпуснах , гледайки през прозореца...
Така пътувахме няколко часа, докато изведнъж не се разтресе.
- Какво става? – запитаха няколко души.
- Спококойно. Попаднахме в турболенция. – отвърнаха им момичетата, целите пребледнели. Нов тръс и писъци настанаха и изведнъж се разнесоха няколко последователни гърмежа, след което отвън блесна светлина.
- Боже мой, двигателите горя. – изпищя една възрастна жена, с малкото си дете на ръце.
- Моля, нека всички да се поуспокоят и да седна по местата си.
„Да се успокоим. Та ние сме над океана, с горящи двигатели!” – помислих си с лека насмешка в този момент. Та, как можех да се шегувам сега и аз не зная. Самолетът можеше всеки моемнт да се разпадне, докато падахме с шеметна скорост. Можехме всички да умрем.
И изведнъж се случи. Самолетът се пропука и се разпадна на малки парчета. Аз и всички останали западахме към дълбокия и студенокеан, а през това време виковете сякаш разцепиха мрака. Хиляди игли сякаш ме прободоха. Не ми стигаше въздух и постепенно всичко започна да ми се губи от поглед. Последното което усетих бе как сърцето ми започна да спира. Пулсираше все по-бавно и бавно, докато накрая не застина и всичко потъна в мрак. Затворих очи и болка разтърси цялото ми тяло. Тя продължаваше и продължаваше. Не можеш да разбера дали ме изгаряше или вледеняваше. Всичко сякаш продължи вечено, докато както внезапно се появи така внезапно и не изчезна. Не смеех да отворя очи, но накрая го сторих. Всичко около мене бе черно, не знаех къде е горе и къде долу – просто плувах в нищото. Хората ги нямаше, нямаше ги звездите, както и океана, нямах дрехи, нямаше нищо. Огледах се, но нямаше нищо друго освен тъмнината. Внезапно нещо невидимо започна да реже кожата ми, докато не направи дълъг разрез над сърцето ми и отвори раната. Кръв започна да тече и аз се задавих от болката. Течноста нахлу в устата ми и я изплюх. За малко спря да боли, но пак започна да боли. Нещото ровеше вътре и усетих как сграбчи сърцето ми. За мой ужас виждах как то излиза от мене и за секунди седеше пред мен, след което се откъсна и... изчезна. Премигах няколко пъти изненадан и стъпиосан от всичко случило се досега.
„Какво става тук?Наистина ли съм мъртъв? Това ли е края?” – питах се наум, но размислите ми бяха прекъсната. Докато от дупката, където до преди малко бе сърцето ми, течеше топла кръв, имах чувството, че трябва да се обърна. Аз направих това и... видях светлината. Тогава се случиха едновременно няколко неща. Първо, на фона на струята светлина се появи черно сърце, което влезе в тялото ми, второ, свтлината ставаше все по-силна и голяма и трето, сиви пламъци започнаха да пълзят по лявата ми ръката, стигайки до рамото ми, а после и до началото на врата. Затворих очи и щом ги отворих...

ІІ глава – Зараждането на събирача

...Щом отворих очи, видях скалист и неравен таван, по който играеха красиви сенки. Топлина започна да обгръща тялото ми и постепенно започнах да чувствам крайниците си, а после и всички останали части, които сякаш бяха напълнени с олово. С колкото сили имах, си завъртях леко главата на една страна, при което видях много огромни факли и... две фигури. Едната бе седнала на стол... по-скоро трон и не изглеждаше толкова на човек, а на дух, създаден от червено-жълти пламъци. Съществото, с гръб към мене, имаше дълга гарванова-черна коса и красиви извивки – явно бе жена и говореше на привидението. Почти нищо не дочувах от това, което си говореха, но по тона разбирах, че май бяха леко разтревожени за нещо.
- Ох. – изпъшках аз, след като без успех се опитах да се изправя.
- Я, Вие се събудихте. Неочаквахме, че ще се завърнете. – промълви бавно и топло духът. Той се изправи и плавно и леко дойде при мене.
- Кой си ти и... какво си ти? – питах, докато го гледах стъписан.
- Не говори така на господаря, нищожество. – каза рязко и заплашително момичето.
- Демона, спокойно. С нищо не си е заслужил гнева ти. – отвърна леко и с един от пламъците, приличащ на ръка, й даде знак да не ми прави нищо, след което продължи. – Аз съм Ломис и съм, както го наричате вие човеците,... Бог.
- Бог?! Това е невъзможно. Такива измишльотини несъществуват! – казах твърдо и уверено.
- Ако не съществуват „такива измишльотини” сега нямаше да си говорим и ти нямаше да бъдеш тук, а погребан завинаги в дълбините на океана.
„Океана...” – помислих си и се сетих за случилото се. Спомних си и всичко, докато бях в... нищото.
- Не е вярно. Сигурно сънувам. – отсякох срещу мислите си и Ломис.
- Да проверим ли? – каза той, след което прокара пламъците си по бялата ми кожа на дясната ръка.
- Ъъъх.
- Е, г-н Николас. Сега вярвате ли ми, че аз съм реален?
- Някак си ще повярвам... Но тогава къде съм? И най-важното – мъртъв ли съм? – попитах с лека нотка на страх. Никога не съм вярвал в Рая и Ада, но ако съществуват, аз попределено се намирах в горещите дълбини на Пъкъла...
- Вие се намирате в пещера, дълбоко под земята. А дали сте мъртъв... е вече не сте.
- Как така „вече не съм”?
- Със сигурност помните инцидента със самолета, нали? – попита ме и след като кимнах продължи. – Сещате се, как тялото Ви бе разтресено от болка, а после тя премина. Е, в този момент Вие умирахте.
- Аз... умирах? – повторих като луд неговите думи. – Извинявай. – допълних, след като без да исках го прекъснах.
- И Вие вече бяхте умряли, когато Ви намерихме след няколко часа.
- Тогава, защо не съм мъртъв? – попитах, но се досещах какъв е отговора.
- Заради черното сърце, намиращо се във вас. – продума, след което мълниеносно се спусна над мене. Открехна одеалото, с което бях покрит и за мой ужас бръкна във все още отворената рана. Усетих остра болка, от която ми се догади. Ломис бавно изкара сърцето от гръдния ми кош, така че да го видя внимателно. То изглеждаше като всички други сърца, само че бе черно-лилаво на цвят. Ясно можех да видя къде свършва то и къде започват моите си кръвоносни съдове. То пулсираше забързано в ръката на този... Бог. Той внимателно го върна и го намести, което едва не ме накара да закрещя от болка и да припадна. Целият пребледнях като платно и пот текна от челото ми. Щом си дръпна ръката, която не можех да определя дали бе ледена или изгарящо гореща, се отпуснах.
- Демона, заведи Николас в стаята му и се погрижи за него... И не го наранявай, ако обичаш. – каза, докато той се връщаше на трона си.
- Както кажете, господарю. – отвърна му, кимвайки с глава. След което ме погледна презрително и тръгна към скалната маса, върху която лежах.
- Спокойно и сам мога да ста... на. – отвърнах й, но силите ми, които се бяха посъбрали, изчезнаха и безсилен се отпуснах.
„Чудя се, как ли ще ме пренесе.”
- Успокой се. Ще успея. – отвърна тя, сякаш ми четеше мислите.
- Да, наистина мога да чета мисли, а твоите направо крещят в ушите ми. – след което протегна ръце и затвори очи. Изведнъж се понесох във въздуха, сякаш хиляди ръце ме носеха и придвижваха. Одеалото се изхлузи и останах само по едни джинси, но добре и че се смъкна, защото ми бе станало много горещо.
- Уау. Как го правиш?
- Ще се научиш.
- Ако не си забравила, аз съм обикновен човек... по-точно бях, но все пак нямам свръхестествени сили. Ау! – докато говорех, тя направляваше тялото ми и удари главата ми в един спускащ се от тавана ръб.
- Оу, удари ли се? Извинявай. – отвърна ми с ехиден и преструващ се на загрижен глас. Не обелих нито дума повече, докато не стигнахме една врата.
- От тук се влиза в коридора, водещ към помещенията на всеки от нас. Като тръгнеш по коридора, после завиеш в третия в дясно и стигнеш врата в дъното, то ти си пристигнал в своята стая. Запомни ли?
- Да... – казах уморен. След няколко секунди пристигнахме и тя ме постави на леглото.
Стаята, ако мога така да се изразя, бе съвсем малка. Няма нужда да обяснявам, защо нямаше прозорец. Имаше дървена бюро, стол и издигната и равна скала, върху която бе постелена дебела завивка и поставена възглавница. Тази скала представляваше моето легло. Най-стряскащото бе това, че имаше вдлъбнатина, като полумесец, в която имаше няколко човешки черепа, вътре с по една свещ.
- Уау. Много е... уютно. – отвърнах с лека ирония и се приготвих да заспя, обаче май още не бе време за почивка.
- Сънливко, трябва да те превържа. – отвърна без особен ентусиазъм. Чак сега забелязах, че през рамото си бе преметнала чанта. Извади бинтове, игли и конци изправи ме в седнало положение и защи раната. Превърза гърдите ми, а след това и лявата ми ръка, която бе цялата окървавена. Тя я почитстваше, но аз не исках да видя защо е окървавена – бях сигурен, че щях да повърна, ако видех голи мускули или кокали, затова през това време я наблюдавах. Колкото и изтощен да бях, успях да я разгледам. Имаше бледа кожа, по лявата й ръка имаше... някакви татуировки, които не можах да разпозная. Лицето й бе бледо и чисто като току-що навалял сняг. Красиви червени устни украсяваха това подобие на ангел, а очите й бяха като скъпоценни камъни – черни и дълбоки като кладенци и блестящи на светлината от свещи като звезди, но в тези очи забелязах нещо странно. На цялата тази красота, в тях имаше нещо жестоко. Не бях сигурен, можеше и да е от това, че едва се крепях, но ми се стори че виждах жажда за убийства, за пролята, чужда кръв и за... смърт. Тя вдигна очи и ме погледна с поглед, който не можах да разчета.
- Готов си. Сега си почини, а после аз и Мел ще те въведем в обстановката на събирачите. – промърмори Демона и се запъти навън.
- На... какво? – отвърнах, докато лягах, но тя вече бе излязла през врата, която бавно се затвори. Беше топло в стаята, затова не се завих, а просто се отпуснах, след което потънах в дълбок сън...