Сбогом
Гледа тя в нощта луната,
сълзи проблясват в тъмнината.
Ръката й бавно се разтваря,
изтървайки писмото,
казващо че това е края.
"Не те обичам вече, Ана.
Харесвам от отдавна друга.
Оставям те сама в капана.
Слагам край на връзката ни тука.
Не бе достатъчна за мене.
Ти беше по-скоро като бреме.
Обичам я и го признавам.
Няма повече да се заблуждавам,
че за мене веч не съществуваш."
Звезда проблясва в тъмнината,
проблясва тъжно и умира.
Момичето въздъхва в пустотата
и започва в мрака да се взира.
Уви, освен самотата
тя нищо друго не намира.
Любов
Кръвта ми нежно изтича
от раната дълбока.
Сърцето ми бавно спира
от смърта жестока.
Нежно ти си ме прегърнал
и тъжни сълзи рониш.
Ножа от масата си прекатурил
и искаш ти да се събудиш.
Уви, това е реалността.
Аз завинаги заспах,
но изпълнен с тъга,
не искаш да се примириш със смърта.
Опитваш да ме върнеш,
но на празно.
Последно пробваш
като ме целуваш страсно.
На ръце ме вземаш
и в леглото ме занасяш.
С ножа се пробождаш
и до мене лягаш.
Прегъщаш ме
и с усмивка умираш.
Виждаш ме в ада
и в обятията си ме взимаш.
Ти ме успокояваш,
заради това,
че повярвах на лъжа,
довела ни смърта...
Ножа нежно проблясва,
докато ние сме заедно някъде.
Кръвта ни бавно се смесва
обгръщайки телата ни отвсякъде...
Аз и Ти
Вървим в гората,
ти ме прегръщаш.
Близо до реката
страсно ме целуваш.
Сядаме на тревата
и лягаме двама,
а после във водата
скачама двама.
Влизам и започвам да плувам,
но нещо за крака ме дръпва.
Във камъни се вкопчвам,
но към дъното потъвам.
Изпускам последнеия си дъх
и всико започва да се губи.
Цялата обгърната от мъх.
"Живота ми от грешка се загуби."
Смътно виждам черен силует,
Бързо спускащ се към мене.
Ръцете му студени като лед
обгръщат и от водата изкарват ме.
Започвам за въздух да се боря
и ти разтревожено ми помагаш.
Бавно се отдалечавам от безкрая.
Започвам да дишам и ти ме прегръщаш.
Аз пребледняла те целувам,
а ти ме прегръщаш и стопляш.
За да не те мокря се отдръпвам,
но ти пак ме задържаш.
Двамата прегърнати заспиваме
на лунна сетлина.
На сън се усмихваме,
обгърнати тишина.
Приятел
Сълзите ронят се една след друга
посърнало е нейното лице.
Мечтите й умират бързо тука
отчаяно е нейното сърце.
Тя решение в смърта намира
става и към скалата се засилва.
Протяга ръце и се усмихва
и тъкмо ще понечва да умира,
когато една приятелска ръка я спира.
Хваща я и я връща на тревата,
прегръща я и започва да я успокоява,
галийки я нежно по косата.
Надежда вижда в неговото лице,
утеха намира в неговите обятия
Раната се затваря в нейното сърце,
и щастие се появява накрая.
Останала бедно сираче
любав открива в момчето.
Тя повече няма да плаче
а ще е радостна с него...
Девойка и вампир
Девойка бяга във гората тъмна,
гората тъмна и опасна.
Денят умира и се стъмва,
идвайки нощта прекрасна.
Луната смирено изгрява,
звездите радостни блестят,
тихичко ветрец напява
на животните, които спят.
Само девойка изплашена тича,
бягайки от кръвопиец опасен.
Той я много силно обича,
но тя го смята за ужасен.
Момичето спира изведнъж,
а заедно с нея и вампира.
Очите им се срещат веднъж,
а после в мрака се взират.
"Харесвам друг, харесва ме и той.
Негова съм и той е мой."
казва шепнешком по-скоро на гората.
Той не ще да чува, и гледа в пустотата.
"Кажи, че не ме обичаш, -
продумва топло и меко.
Кажи ми, че се заричаш.
да обичаш само него."
Приближава се,
в очите му се вглежда,
Изплашва се,
но продължава да гледа.
С радост вижда в него това,
което в любимия не намира.
Обич безкрайна открива
защита и вярност съзира.."
Той усмихва й се и я прегръща
Надвесва се и я целува.
Тя щастлива очи затваря,
но от болка изпищява.
Той нежно я захапва,
сълзи проронва от това.
След малко девойката става
и осъзнава какво е тя.
" Сега ще сме завинаги заедно."
Продумва му и за ръка го хваща.
Поглежда към небето
където луната я изпраща...
Звездите тъжно блестят,
луната помръква от тъгата.
Двата вампира вървят,
губейки се в тъмнината.
...
Гората пуста замлъква
вятъра тихо затихва.
Нощта тежко настъпва
и живота бързо замира.
Само въздишки се носят
в мрака дълбоки и тежки.
Сълзите бавно се ронят
и падат на земята жешки.
В плен на чувства и тъга,
в трап от мрак и самота,
сред поле от бели цветя,
тя остава съвсем сама.
Раздяла
Нестихващите сълзи
се стичат по лицето.
Нестихващите мъки
изливат се в сърцето.
Слънцето не ще огрей
това момиче клето.
Мрака ще я прегърне
и обвие леко.
Сърцето й разбито
мъчно ще се събере
и ще е кат’ душата
на ангел без криле.
Индекс 
Пет Яну 11, 2013 9:17 am by 
Заглавие: Мъничко поезийка 
