Уч.Стая

[quote="Антъни Карсън"]Дълго се баваше началото на учебните часове по Контрол на силата,където техен преподавател щеше да е самият директор на училището г-н Халиуел и му беше любопитно какво ще правят сега.Отдавна трябавше да са започнали часовете,но поради ангажимените му,това досега не ставаше и постоянно се отлагаха.От самото име на предмета,момчето се досещаше,че ще работят върху силите си,но покакъв начин и как точно,това не знаеше и искаше много силно да разбере.
Професорът пристигна навреме,може би с минутка-две закъснение и след като поднесе извиненията си,представи се на класът и предупречи,че днешният чс няма да е особенно интерес и затова помоли само за едно нещо.Всеки един от тях да застане в странния кръг по средата на стаята и да каже няколко думи за себе си и за силата си.
Този кръг му се стори малко зловещ,да не би да искаше да им вземе душите,но това си беше абсурдно и тихо се засмя на това свое предположение.Дълго време никой не смееше и затова едно момиче,което беше по-голямо и бе от дом Уайтлайтър поряви желание и зае мястото си.Антъни я наблюдаваше с жив интерес и очакваше,че нещо ще стане и ще я погълне кръгът,но нищо не стана и тя седна на мястото си.Нямаше нищо лошо и той да пробва,стана и отиде до кръга,обърна се към останалите и каза:
-Добър ден!Аз съм Антъни Карсън и съм на 16 години.Моята раса е Купидон и силата,която притежавам е Превъплъщение.
Сега би трябвало да знае,че трябва да я приложи пред учителя и другите,но имаше едно нещо,той не я беше използвал досега и не знаеше какво ще ставе.Човек ли ,предмет ли или пък животно и някоя вещ трябавше да вземе неговия образ,нямаше си понятие.
Но не искаше да покаже незнанието си и реши да рискува,обърна се към учителят и извика:
-Професор Халиуел!
Не знаеше какво става,но когато се обърна видя,че донякъде се беше получило донякъде или по-точно част от лицето му и цялата му коса.Личеше си,че това бе образът на професорът,но разбираемо предвид това,че използва силата си за първи път,резултатът не беше префектен.Но беше добър и хората го оцениха с бурни ръкопляскания и аплодисмени.Не беше чак толкова зе,а с течение на времето и като усвои магийте добре,щеше да се справя по-добре и превъплъщенията му щяха да са по-добри./quote]

Ана бягаше към часа.
- Боже, това ми е първия час. Страшно първо впечатлени, няма защо. Сигурно ще каже - "Г-це Даркъс, благодаря, че дойдохте. Радва ме се, че ни удостоихте с част от така скъпото ви време." - мислеше си тя, докато "хвърчевше" по коридорите. Точно започваше да взима стъпалата за четвъртия етаж, когато звънецът постави началото на чааса.
- Олеле, съвсем я втасах. - каза си и вместо да взима по едно стъпало, както правеше досега, започна да взема по две, даже по три. Оставаха й броени метри, но както винаги тя се спъна в последното стъпало и падна на земята.
- Чудесно. - измрънка и влезе в стаята, докато се изтупваше.
- Ам... здравейте. Както си личи, закъснях... - започна да дрънка, без да мисли.
"Ан, не можеш ли веднъж да не оплескаш нещата." - каза ис гневно.
- Исках да кажа, ще може ли да остана в часа, или ще е по-добре да изчакам в коридора.
- Добре, влизай. - каза й преподавателя, сле дкоето продължи от там, където бе прекъснат...
Изредиха се всички и без никакъв ентусиазъм, момичето излезе пред всички.
- Та, явно сега е мой ред. Казвам се Ана Даркъс, на 16 и съм вещица. Ако не броим това, че винаги правя проблеми, то силата ми е телекинеза. Ам... май ще се въздържа от правото си да местя чужди неща, с риск да не остане нищо от тях, затова... - каза тя малко несигурно и повдигна малко полата си, изкарвайки от кожените каишки една метална пръчка, гравюирана с луно подобни и розоподобни фигурки, подарък от баща й. Момичето метн пръчката напред и се опита да я спре. На пръв поглед изглеждаше, че тя нама да успее, но на сантиметри от земята, тя успя да спре движението на предмета, оставяйки го да плава във въздуха. Още не бе много добра, затова си помагаше с ръцете.
- Това ли е всичко, скука. - провикна се някой, измежду крайните редици.
"Искаш нещо повече ли? Ан, дай ми да му покажа." - започна гневно да говори сърдит глас.
"Не, не му е сега времето." - скастриго и затвори очи, пое си въздух и издиша. Изведнъж си отвори очи и хвърли металната пръчка. Тя изведнъж започна да се издължава,... превръщайки се в коса. Насочвайки я леко само с дясната си ръка, тя я завъртя във въздуха, карайки я да обиколи цялата стая, след което се върна при собственичката си, като бумеранг, отново възвръщайки формата си. Ан, прибра парчето метал и без да каже нищо, си седна на мястото. Само леко се усмихна, с все още горящи пламъчета в очите. Това което направи, бе нищо. Тя можеше и още, но случката отпреди години, когато стана онази кървава баня, не й позволяваше да се разгърне докрай, но тя и не искаше. Сега бе щастлива, защото за пръв път от много време използва силите си, без да пострада някой. Е, усмивката й бързо се смъкна от лицето, когато часа свърши, принудена да влезе в следващия час.