Тренировъчна площадка

За пръв път Ана вървеше към някой час, без да закъснява. Беше се наспала и стана рано сутринта, не се спъна никъде и успя бързо да се приготви. Въпреки това, момичето не изглеждаше особено щастливо.
"Днес нещо не е наред." - мислеше си разтревожено. Тя прекоси коридорите на училището и започна да върви през двора, към часа си по Бойни изкуства. Все още замислена, тя стигна до тренировъчната площадка и седна. До този момент абсолютно нищо не се бе случило, а когато става така, винаги става нещо наистина ужасно. ОСтаваха още пет минути до началото.
- Пет минути?! - каза тя, гледайки невярващо часовника си. Незнаеше вече какво да прави или да мисли.
"Да не би да сънувам?" - след което се ущипа, но нищо не се промени, освен че се сдоби с туптяща болка на лявата ръка.
- Хей, здравей. - поздрави я някой, но думите не стигнаха до съзнанието на вещицата.
- Ехо, добре ли си? - попита новодошшлото момче и щом стигна до нея, започна да маха с ръка пред очите й.
- А? - каза сепната и се обърна. Щом видя ученикът, седнал до нея, тя се стресна.
- Изкара ми ангелите. - каза смръщено Ана.
- Нищо ти няма. - отвърна през смях.
Звънецът би и учителката дойде. Поздрави учениците и им съобщи, че днес ще имат по-различна тренировка. Щом обясни всичко, Даркъс спокойно си отдъхна, разбирайки, че цялото това притеснение, е било за нищо. Професорката започна да вика учениците подред, даваща им снимки. Щом те вземеха хартийките, изведнъж изчезваха.
- Дейвид Маккартни... Ашли Грийн... Лим... Ана Даркъс. - започна да изрежда учениците. Щом каза името и на ученичката, тя стана и взе снимките. След секунда вече се намираше в една планинска местност, а срещу нея стоеше един озъбен бял демон.
"Е, можеше и позле да стане." - каза си с насмешка и застана в найна позиция. Чудовището срещу нея веднага нападна, но Ан успя да отблъсне атаката, но врага й приложи непредвидим удар, при което момичето се озова на земята. Без да чака втора покана, то си вдигна крака, засилвайки го към главата й. В последния момент тя се превъртя, търкулвайки се по наклона.
"Ако не спра да се въртя, не само че ще си видя закуската, ами и ще стана на такава. Какво да правя? Да скъсам хартиите? Абсурд, изключено! Първо ще го победя. Но как?" - мислеше трескаво ,след което се спря и се изправи.
"Да помислим. Намираме се на около двайсетина - трийсетина метра от врага, в долната част на наклона. Демона е наистина силен и с моята физика трудно ще го поваля. Започна ли да драпам нагоре, шансовете ми за победа драстично ще паднат. Като гледам, то не е от най-умните същества, затова трябва да го накарам да дойде при мене. Наклона е голям, почти отвесен. Ако успея да му пречупя корените и го съборя, от тджеста си той ще се търкули и може да падне в дерето. Но има риск аз да съм тази, която ще стане на прясно смляна кайма." - обмисляше възможно най-внимателно. Двамата опоненти стояха за няколко секунди неподвижни, гледайки се в очите. След това белия тръгна да бяга към нея.
"Наистина е глупав." - каза си леко обнадеждена и пристъпи крачка напред, заемайки бойна готовност. Тя го огледа внимателно.
"Прилича на огромна бяла скала. Ръцете му са големи и масивни. Трябва да внимавам да не ме хване за гърлото, че ще ми пречупи врата. Краката му изглеждат също масивни и стабилни. Няма остри нокти и някакви шипове или рога, поне на пръв поглед. Ще ми трябва чудо, за да го победя." - след което тя пристъпи още няколко крачки, очаквайки първи удар, който и не закъсня. Демона се опита да приложи хватката от първия й час, но момичето вече знаеше как да я блокира. След това събра всикчите си сили и го удари в корема с крак, което бе грешка. Освен, че нищо не му направи, той я хвана и я тръшна в земята, от което устата й се напълни с топла кръв. Въпреки това, тя пак се изправи и започна да нанася бързи удари със всички сили. Той започна да се защитава и започна да отстъпва назад. Момичето видя удобен момент и приложи хватката. Този път й излезе късмета и успя да го събори, но нищо още не бе свършило. Той я бе хванал за едната ръка, причинявайки й синини, и я повлече след себе си, след което я удари силно в корема, което й причини огромна болка. Опита да се измъкне от хватката му, но не успя. Започна със свободната ръка да го напада, докато накрая все пак не я пусна.
"По дяволите." - мина й през ума. Реши сега да вложи всички усилия, за да го победи. Засили се и започна бързо да го удря - по ръцете, в коремнаа част, където й падне. Искаше двамата да се обърнат, че гърба му да сочи към подножието. В началото нищо не ставаше, той само отбягваше атаките, но постепенно започна да се изморява. Даркъс постепенно успя да го обърне, след като пет минути се отбраняваше. Реши да опита да му дръпне крака, който бе по-близо към нея, след което с двете си ръце да го бутн еза грудни кош. Това й направи. След като той я удари, при което получи нови синини и изплю за пореден път кръв, тя просто не обърна внимание на болката, ами м удръпна крака и с всичка сила го бутна. Бялата канара падна, а Ана го изчака да се изправи, след което ми приложи още няколко удара и накрая приложи хватката от последния час, с което успя да пребори врага си. Тя затвори очи и щом ги отвори, отново се оказа в училището. Уморено се дотътри до едно дърво и седна. Всичко я болеше и искаше малко да си почине.
- Еха. Добре те е подредил оня, а?
- Като ме гледаш, ти как мислиш. - каза на провикналото се момче, което вече се бе върнало. И по него също имаше следи от двубой, но не колото вещицата. ИЗглеждаше, сякаш някоя банда я бяха хванали и я бяха опухали хубаво. Изведнъж наново й се изпълни устата с кръв и тя я изплю.
- Чудесно. Сега трябва да ходя при лекарката. После може да се видим. - каза и след като си взе нещата, тя се запъти към Медецинския кабиинет, към който се бяха запътили повече от урока...